Творби
 
 
Нощ

Нощ

Автор: Lady Bathory

Мракът ме призова и аз трябваше да отговоря.
Излизам в нощта, без да съм сигурна къде отивам и защо, но знам, че трябва да тръгна. Мога да чуя, че ме призоваваш. Моето въображение, разбира се... Въображение или не, аз трябва да ида.
Няма луна тази нощ. Трябва да е тъмно, но не е. Звездите се разстилат по небето над тихото езеро, а горният слой на водата прилича на просторен тунел, напръскан със светлинки. Спирам за момент, за да вкуся от красотата на нощното небе, само момент преди напрежението от зова да ме придърпа на плажа.
Започвам да се притеснявам да не би ума ми не излиза от строя. Наистина ли ме зовеш? Толкова ли съм луда, колкото казват? Живееща сама от години. Прекарваща нощите си в мисли за теб. О, любимо безумие, ако мога да повярвам, че си ти, че си истински?
Тичам през пясъка, към теб. Да, към теб и само към теб. Внезапна болка. Неочаквана, остра... Спъвам се, падам на краката си. Кръв, гореща кръв на крака ми, лееща се от раната.. Усещам я, виждам я черна на светлината на звездите. Чувствам се замаяна, когато се изправям отново на краката си. Няколко крачки и отново падам, ридая и те чувам как ме зовеш. Пълзя към теб, заливана от болката,, от тежкия мрак.
Меки вълни се движат по езерото. Водата изрича твоето име като ехо на зова ти. Тялото ми копнее за теб, но не мога да ида по-нататък. Зовът ти е навсякъде около мен сега и не мога да разбера накъде да тръгна. Чувствам как вълните ме теглят, придърпват ме в прегръдката си. Затварям очи, не мога да се съпротивлявам.
Очите ми се отварят рязко, когато водата се отдръпва от мен и силни ръце ме вдигат към хладния нощен бриз. Твоите ръце никога не изпускат. Твоето лице, бледо на лунната светлина е срещу мен. Косата ти, дълга и дива както винаги, гали кожата ми, заплетена в ръцете ми. Аз потръпвам, твоето тяло е студено, не топло, както помня от прегръдката ти. Страх, болка, начало на паника. После твоите очи срещат моите и ти прошепваш името ми, а аз съм, както винаги, твоя. Аз се отпускам в ръцете ти, готова да ида, където ме заведеш.
Далеч от плажа, звукът на вълните постепенно затихва зад нас, пясъкът дава път на почвата, тревата, дърветата. Гората скрива звездите и ние се движим в мрака. После изведнъж, пълен мрак, и звуците на нощта са заглушени от камък. Аз гледам втренчено в тъмнината на пещерата. По-черно и от най-черната нощ, но почакай... проблясък от светлина, съвсем слаба и далечна, но постоянно растяща и приближаваща се, по-силна, докато накрая не стоим пред една единствена свещ. Свещникът седи върху камъка на това скрито убежище. Парчета черен плат покриват пода в един ъгъл, светлината от свещта проблясва по коприната и кадифето... разкошни тъкани, но избелели и разпарцаливени от годините. Водиш ме в този ъгъл, полагайки ме изящно в колената си лягаме в това странно уютно място. Студа на пещерата се просмуква в мен и аз потръпвам отново и сега ръцете ти ми се струват по-топли, докато събличат пропитите с вода дрехи от мен. Когато последната дреха преминава през крака ми ти спираш замалко, леко взимаш раненият ми крак в ръцете си. Аз проплаквам от болка и лягам назад върху дрехите, вярвайки ти, обичайки те. Чувствам как меко целуваш крака ми и се усмихвам... Ще го целунеш ли по-добре? Очите ми се разтварят, когато усещам езика ти, лижещ кръвта от глезена ми. Започвам да се дърпам, но ръката ти, държаща крака ми е твърда като камък и не мога да помръдна.
Не сега и не когато устата ти се движи около разреза и езикът ти изпробва дълбочината му. Болката се увеличава. Устата ти се прилепва плътно в раната и ти започваш да смучеш течащата кръв. Аз треперя неконтролируемо сега, очите ми са разширени и гледат как се храниш от болката ми. Устните ти на крака ми стават по-топли, а кракът ми става по-студен. Аз отново започвам да се боря срещу хватката ти, но ръката ти натиска стомаха ми, наполовина причинявайки болка, наполовина галейки. Падам назад и се предавам... Не мога да те отблъсна дори и ако тялото ми беше способно, не теб, никога теб.
Като че след вечност усещам устата ти движеща се по крака ми, устните ти са топли сега, кожата ми е студена като лед. Топлината ти се движи към моята слабина, притискайки се, лижейки, опитвайки, както направи по-рано. Очите ми са притворени в удоволствие сега, макар че студът се разстила по крака ми към бедрата ми. След това, изведнъж, болка. Крясък се изтръгва от мен и едва-едва аз повдигам главата си, за да видя устата ти притисната във вътрешната страна на бедрото ми. Сега мога да те видя ясно, очите ти са подивели, устните ти се изтеглят и се озъбваш, мога да видя удължените ти резци дълбоко забити в плътта ми. Ставам все по-студена.
Накрая, ти се надигаш, тялото ти покрива моето, ведно с него, с мен. Аз съм страшно студена сега, но твоята горещина ме топли и аз се движа към теб, в ритъм с любовта ти. Премятам глава назад в екстаз и твоите зъби се забиват в гърлото ми. Да. Болка, наслада, все същото. Вземи ме, вземи всичко от мен, аз съм твоя. Изгарящо студена, когато лицето ти се отдръпва. Тялото ми започва да се гърчи и аз усещам как пропадам в чернота. Твоите очи се разширяваш, ти крещиш “не...” Усмихвам се, за да те успокоя, докато сълзите ти, кървавочервени, изпълват очите ти и ти крещиш: “Не!” Всичко е наред, любов моя, винаги съм знаела, че ще умра за теб... но нямам дъх, за да ти го кажа и ти започваш да ридаеш. Занасяш ме в ковчега си, а аз лягам умираща. Едва, успявам да обърна главата си, да целуна кървавите сълзи на врата ти. Нещо в мен се раздвижва, засилва се с глътката и аз лижа алените струи от кожата ти. Ти се отдръпваш отново и аз съскам, протестирайки.
Очите ти са разширени и удивени, докато ме гледаш и после устните ти диво разкъсват моите. Вкопчвам се в устата ти, опитвайки кръвта, която тече от горещите ти устни, алчно смуча от малката рана. О, болезнено е да усещам топлината, която се влива в моето тяло по-бързо, отколкото идва от теб! Аз скимтя, когато ти изтегляш главата си от устните ми, но само за момент. Собствената ти ръка е на гърлото ти, ноктите, невъзможно дълги и остри, кръвта ти бликва, потича, покрива ни и ти ме притискаш в раната, жадната ми уста се прилепва към фонтана от топлина. Ти потръпваш и аз мога да усетя тялото ти, движещо се отново с моето, но сега и двете горят от наслада-болка, наводняваща всяка моя вена. Мога да усетя как екстаза ти нараства и нараства и аз отдръпвам главата си и изкрещявам, когато той избухва в мен, понасяйки ме със себе си.
После, след като излижа кръвта от тялото ти и ти от моето, след като щастливите ни сълзи оцветят в пурпур страните ни, след всички думи, които любовниците си шепнат в нощта, аз лягам в прегръдката ти и усещам изгрева на слънцето извън нашето убежище. Студената летаргия на деня започва да ме обзема, но аз не се боя, защото знам, че в утрешната нощ ние ще се събудим... за да се храним.