Творби
 
 
Вампирът
Стихотворения

Вампирът

Автор: Стоян Вълев

Случи се една такава трескава лунна нощ – нажежена до бяло светлина се свличаше над асфалта на площада.
Седяха си в кръчмата и изведнъж някой изхълца от изненада.
След него се чуха и други гласове – един през друг викат, та се късат:
–Глей ти! Глей!
–Вижте, ей!
–Бре, че чудо, бре!
Залепиха носове о студеното стъкло и що да видят?
Черен конник яхнал бял кон обикаля площада. Конят пристъпва бавно и тежко, а конникът в такт поклаща огромното си тяло. Зинали се взираха, то и какво друго им оставаше?
Тогава дядо Стоимен рече:
–Дядо Тудор дойде с белия си кон и пак обикаля села и паланки!
Въздъхнаха облекчено като го чуха и впериха очи в календара – да, че събота е, Тодоровден! Пък те в залисията си, в отчаянието си велико – бяха забравили за светеца, но той дойде да им напомни за себе си.
Виж ти!
Може да сме забравени от всички – от държава, от синове и дъщери, но от светеца – не!
–Черпя! – викна дядо Стоимен.
Насядаха по масите, но едното око  – в чашите, другото – в светеца, който яха белия кон отвънка.
Пият си, шепнат си, сякаш оня отвънка ще чуе.
По едно време дядо Стоимен пак подвикна:
–Кой го няма, бе?
Заоглеждаха се и веднага разбраха – Димил го няма, Димил.
–Ставайте да го дирим, хора-а! – изплака дядо Стоимен и тръгна към вратата.
Запътиха се първо към къщата на Димил.
Вървят си те, една шепа хора, двайсетина старци, а пред тях Свети Тодор на белия си кон.
Точно пред разкривения вратник на Димил спря коня и не мърда. Старците се промушиха край него и почукаха на прозорчето – няма го Димил.
–Бре, ами сега!
Почнаха къща по къща – ходят и препитват бабите.
Те като ги видят, пищят, та се късат – боят се от Свети Тодор.
Някои от мъжете също се изплашиха и награбиха  брадви, колове и тояги.
Стигнаха до дома на Вдовицата. Прозорците й тъмнееха – да си е легнала толкова рано? Не им се вярваше.
Наобиколиха къщата, а дядо Стоимен почука на прозорчето. Тогава чуха писък на жена. Вика сякаш я колят и последните й силици изтичат...
Двама се хвърлиха с гърбове към вратата, тя изпращя, поддаде и пет-шестима се втурнаха вътре.
И какво да видят? Лежи жената чисто гола на кревата, а кръвта шурти от врата й. Заоглеждаха се, няма никой.
Тогава чуха викове отвън.
Докато излязат, стана тя, каквато стана.
Бързо се подредиха мъжете в кръг и всеки взе да замахва – кой с брадва, кой с тояга, кой с кол! Налагат като побеснели.
А насред двора, без да помръдва, беше спрял коня си Свети Тодор – гледа ги, един такъв черен и страшен, вижда ги, а те него – не, само коня му, останалото чернота неизразима и страховита.
Донесоха фенери и огледаха това, което беше останало от Димил, превърнат на пихтия. Само главата му се беше съхранила изцяло. Устата му смееше. Така беше умрял, сякаш им се е надсмивал и е държал да го видят!
Прибраха се пак в кръчмата, пийнаха за Бог да прости тоя щур Димил, а Свети Тодор все тъй бавно обикаля площада с коня си!
Дядо Стоимен си тръгна пръв и видяха как конникът смуши коня след него, крачи подире му - като страж!
На другия ден погребаха Димил и Вдовицата.
Жените, които изкъпаха Вдовицата, разправяха, че раната на шията й била от нож, ама дядо Стоимен им се скара:
–Досущ като от нож, ама е от зъбите на Димил!
Писнаха жените, едни се кръстят, други се пулят в пълно недоумение.
И разказа тогава старецът, че вампирите на Тодоровден ходят, а Димил е бил такъв. Мнозина се сетиха, как странно са им измирали овце, крави и теленца, даже кокошки, намирали ги сутринта проснати и без капчица кръв по дворовете си.
Извадиха трупа на Димил от ковчега, положиха го на земята и лично дядо Стоимен с треперещите си от старост пръсти отвори устата му и им посочи един от зъбите на мъртвеца. Беше тънък като шило и леко закривен. Ахнаха! Сетне дядо Стоимен замахна и промуши с шиш три пъти мъртвото тяло. Че като рукна една черна кръв – течеше и нямаше спиране. Цели два часа тече, а мъже и жени гледаха как пъплеше по земята, но не попиваше, а си пробиваше път напред.
Стигна чак до Дяволското дере. Като прокапа там и спря да изтича. Грабнаха лопатите и събраха кръвта, а тя нетърпимо вонеше, и  заедно с пръстта, я закараха в Дяволското дере, там я метнаха на самото дъно.
Погребаха Димил и Вдовицата един до друг, жените така поискаха.
За помена седнаха отделно мъжете, отделно жените, както обичаят им повеляваше.
Мъжете отпиха набързо, хапнаха на две на три от курбана и отпрашиха към кръчмата.
Жените останаха.
И като пийнаха здравата, взеха една през друга да си признават, че и тях ги е морил вампирът Димил и кръвчицата им е пил посред нощите.
И хем плачеха, хем се радваха, че са се освободили от кръволока.
И нали са глупави, жените през сълзи, тихичко споделяха, че не може друг вампир да не се пръкне в селото.
Но страхът си е страх и лесно не се забравя. Всички чакат всяка нощ, да се появи вампирът.
–То може вампирът и да е между нас... – бъбри дядо Стоимен в кръчмата и ни оглежда внимателно и подозрително – ще лъсне ли крив зъб в устата на някой.
Ама аз го крия.